.
Обзалагаме се, че малцина от вас знаят, че толкова високо ерудирана и интелигентна личност живее сред нас.
Академик проф. д-р Дроздстой Стоянов е специалист по психиатрия. Наричан е „детето чудо”, защото само на 15 год. успява да завърши три средни образования – Руски дипломатически лицей, Английска гимназия и средно общообразователно училище.
В края на 2013 г. става най-младият професор, само на 33 години, а през 2015 год. вече е и най-младият академик в историята на българската наука – на 35.
Специализирал е в Университета ва Питсбърг, САЩ, в Университетите в Оксфорд и Централен Лангшир, Обединеното кралство, както и в Университета в Базел, Швейцария.
Вицепрезидент е на Европейското дружество за Личност-центрирана медицина, която въвежда и в България.
Протестите са нещо много здравословно. Това е като вие, примерно, да се ядосате на професионална или лична ситуация и да отидете да чупите вази. Вашата натрупана енергия я освобождавате, а на близките си или на хората, които по някакъв начин са допринесли за това да се гневите подавате ясен сигнал, че така не може. Какво се случва? Тази част от обществото, която е автентично възмутена дава израз на своето възмущение, а политиците в момента много се съобразяват. С много неща.
Елитът в България преднамерено, съзнателно и целенасочено е разгромен. Като казвам елит, имам предвид хора, които са истински разпознаваеми като интелектуалци и артисти и които могат да ръководят дневния ред на обществото в негов интерес. Може би последния период, в който нашата страна е имала такива представители е между двете световни войни. Впоследствие, това, което е разгромило нашия интелектуален елит по време на Прехода е миграцията, защото създавайки предпоставки за икономическа рецесия, за хиперинфлация, за недостиг на работни места, за липса на перспектива за кариерно израстване, въвеждайки непрозрачни, манипулативни правила или липса на правила, ти на практика прогонваш хората, които могат да изпълняват функция на елит.
Премахва се каймакът на обществото, остава само утайката. Утайката не предлага възможност за избор. Ние сме материал, който няма особено голям избор, когато утайката кандидатства за депутат, защото никой от нас не иска да си мърси ръцете. А елитът би бил способен да изчисти всичко това. Ако го имаше. Ако има елит, той ще застане зад определена кауза и ще застане с цялата тежест на своя авторитет. Това е поведението на елита – той отстоява принципна кауза.
Ние водим един живот на дребно – от ремонта на една дупка на асфалта по магистралата до ремонта на следващата, от ремонта на един закон до приемането на следващия.
Обществото е разделено не на идеологически принцип, не дори на партиен принцип. Просто е разделено на вярващи и невярващи. По същия начин, по който е разделено по темата за коронакризата.
Навсякъде по света коронакризата се използва политически. Това е много удобен инструмент – морков и тояга. Танцуване с някаква биологчино значима тематика. Не е важно кой е експерт и какво съветва да бъде предприето за нейното адекватно овладяване и за минимизиране на щетите за хората, а е важно дали ти си привърженик на определено говорене или противник на определено говорене.
Онези, които съзират своя смисъл отвъд утрешния ден (давам си сметка, че са малко), не се нуждаят от отговори, а от въпроси. И основният въпрос за тях е: епидемии винаги са се случвали, има такава и в момента. Но какво от това? Какво ни дава това на нас, мислещите хора? Може би ни дава основание да бъдем живи, да се борим? А може ли човек да остане затворен, в рамките на жилището, но не само него, в рамките на една реалност, която постепенно се прехвърля към телефона, във виртуалния свят, без възможността да пътува в други държави, да среща жива различност? Това ли е светът, за който мечтаеш? Голяма трагедия е, че много, много малко хора преработват кризата с тези въпроси. А те са двигателите на прогреса – винаги са били. В единия случай свеждаш своето съществуване до въпроса как да оцелея утре и отговорът е: заключи се. В другия се питаш: защо.
Променяме се перверзно. Езикът на всекидневието ако и да е бил тривиален преди това, вече е насечен от въпроси като: ама положителен ли е другият? Ами, два теста имал, единият положителен, другият отрицателен. Този има кашлица, другият няма, третият няма симптоми, а пък белият дроб му е увреден на рентгенова графия. Това ли е комуникацията, която Фицджералд, оцелял след испанския грип, е използвал, за да напише „Великият Гетсби“? Това ли е въпросът, който Хемингуей (лично боледувал от испанския грип след куршумите на германците по време на Първата световна война) е поставял пред себе си? Не, този човек е написал „Старецът и морето“.
Ще ви кажа какво се променя от биологичния страх: човекът претърпява редукция. Нещо повече, той вече е индоктриниран със страхове и биологични експозиции – още от малък. В момента има едни дечица в градината – и моите също – които вече казват, че ако не носят маски, ще се разболеят и ще разболеят госпожата. Имате ли представа какво значи едно дете да бъде обременено от малко с този въпрос и с този страх?
Има неизмерими последици, за които почти не се говори, най-вече свързани с децата. Смъртта на един или хиляда души, съжалявам, че ще го кажа, е несъизмерима с превръщането на и без друго дигитализираните деца в изцяло дехуманизирани субекти. Защото те няма да са 1000, а милиони. Човешката духовност е базирана на живия контакт. И ако от рано си индоктриниран в това да го възприемаш като опасност, това вече наистина прилича на антиутопия. Който и да е въвел коронавируса, е гений – толкова злобен гений, колкото не може да се роди дори през 1984-та на Оруел. И тук държа да подчертая, че не пропагандирам конспиративизъм. Говоря за самата социално-политическа интерпретация на тази заплаха. Заплахата я има: интерпретацията обаче е от световете на Оруел.
Накратко, променяме се така: редуцираме се до биологични същества, които елиминират собствената си духовност. От друга страна за малките хора сякаш няма съществена промяна. Изглежда те така и не напускат своята зона на комфорт. Как да смалиш малкия човек?!
Колкото повече наблюдавам какво става, толкова повече се сещам за Стария завет. Където най-страшното наказание, изпратено в Египет, е невидимо – след скакалци, наводнения и други проявления във физическия свят. Това невидимо наказание е просто бродещата смърт от врата на врата, от която може да се спасиш, ако си избран и сложиш червен кръст на вратата. И сега е нещо такова: червени кръстове и вирусът не може да дойде при мен. Само че дори и тогава идва. Половината от моите приятели, които са в болници, си седяха предимно вкъщи.
Има хищнически наратив, деструктивен, мултиплициран до безумие. Новините за коронавируса отидоха на мястото на онези „кой кого е наръгал”. И после интервю с бабата, съседката, чичото, съседа, по лешоядски начин.
Никой няма да ви съобщи колко хора издадоха научни трудове, публикуваха стихосбирка. Тези неща между другото ги имаше в „Работническо дело“ и се питам дали не съм се чувствал по-добре. Вярно, дразнеше ме малоумното постоянно присъствие на Живков, но сега ме дразни шофьорът му. Въобще, от едно недоразумение на друго. Ако в новините влезе нещо хубаво, то винаги е в последните две минути от ефирно време, когато хората си мият чиниите вкъщи. Докато мръсотията от храната се оттича в канала – ето там е мястото за новини за някакъв научен прогрес, за някакво постижение на изкуството. Не, въобще не ме интересува, че Иванчо е наръгал Драган. Това не е мой проблем, не е ваш проблем. Това е проблем на даденото районно полицейско управление.
Този медиен дневен ред довежда до крайно неблагоприятно оголване на човешките инстикти. В личната комуникация, дори в тесен кръг, в рамките на семейство, домакинство, колектив. Отношенията са изострени и без това под въздействието на изолацията, а после в това състояние на изолация, те облъчват още повече. Дори когато Йозеф Гьобелс купува „народния приемник“, ако погледнете програмата до началото на войната, ще видите, че тя е пълна със забавни предавания. Фюрерът проповядва около два-три часа на денонощие. А аз сега чувам по 24 часа в денонощието кой кого е нападнал; къде и как са загинали хора от COVID-19. Вместо да се разреди и разнообрази информацията, тя се свежда само до едно унищожително съдържание. Това е страшно.
Мисля си, че хората са много по-податливи на масови индоктринации, отколкото те самите са склонни да си мислят. И може би сме само стажанти в демокрацията, докато регресираме обратно към познати тоталитарни модели.
Политическата коректност е своеобразен тоталитаризъм, който е придобил застрашителни измерения. Той се превръща в глобален феномен, в цензура, в забрана да изразяваш една или друга позиция. Лявото и дясното са умрели някъде в средата на ХХ век, когато много от десните режими са започналил да използват „лява” реторика, в опита си да привлекат към себе си публична подкрепа. Тя се заменя с технология. Техология как да се добера до определен брой гласове от зомбитата, за да мога да взема пари, част от които да им дам, че да ме преизберат, а с другата част да си осигуря собственото благополучие. И тази технология е възпроизведена на най-високо възможно ниво. Тя е удобна и тя подменя истинския дебат с подобни разногласия на тема джендър, раса или ковид, които разногласия нямат място в публичното пространство.
Никой не може да оспори половата идентичност на даден човек и правото му да я изразява, но той не може да я налага на останалите като норма. Никой не може да оспори правото на цветнокож човек да се развива и да се осъществи, но той не може да го направи за сметка на човек, който е с бял цвят на лицето. И никой не може да оспори, че короната е сериозно предизвикателство пред здравните системи.
Няма нещо по-страшно от несвободния човек. От човека, който мисли за това, например, как да остане жив. Хората, които се презапасяваха с продукти в началото на коронакризата не бяха гладни. Те бяха отчаяни в стремежа си да останат живи, а не в стремежа си да живеят живота си така, че да не съжаляват за умирането.
Най-страшният наркотик в съвременното общество е стремежът към сигурност. Към задоволяване на нуждата от предвидимия утрешен ден. По време на социализма тази нужда беше задоволена, долапът беше пълен с наркотик. Сега има недостиг. Хората са абстинентни за сигурност, която се появява с бръсната глава и пагони по телевизията и сее сигурност. Тази интервенция доставя липсващото звено – квазитоталитарната сигурност.
Ние трябва да възстановим доверието в себе си. В правото си да определяме не просто своето битово всекидневие и задоволяването на своите битови нужди. Говоря за доверието в себе си като законотворци и като законодатели на дневния ред на обществото.
Ако знаехме кои сме, нямаше да има смисъл да живеем. Сякаш живеем, за да откриваме непрекъснато отговора на този въпрос или да го преосмисляме. Най-голямата цел е да успееш да надживееш себе си. Да оставиш такова наследство, човешко и интелектуално, което да има по-дълъг живот отколкото твоя живот като физическа единица.
по материали от интервюта на Мая Костадинова и Райко Байчев