Как се запълва пропаст, ако тя те е погълнала - ВАЛЕНТИНА ЙОРГОВА

.

Всички срещи, които не се случиха и всички „Здравей“, които така и не изрекох.

Острието на “ никога “ раздира кърваво бъдещето, което няма да приеме живота на неслучилото се минало в себе си.

Всеки урок, който не научих от всички хора, които не познах…

Бели петна памет, които ще останат завинаги самотни и незапълнени. Излишности, които крещят за нужда. Мъдрост, несподелила себе си.

И всичката ценност, която извличам като злато за равновесие. За да запълня себе си със себе си, което не познавам.

Как се запълва пропаст, ако тя те е погълнала? Как се живее, ако минутите са умирали без да знаеш? Как се изкачват върхове, ако не си постигнал дори низините?

И как изобщо осъзнаваш суровото във въпросите, чиито отговори не си канил в сърцето си преди „късно“ от дума да се превърне в усещане?

Не можеш да се издигаш, ако не си падал и не си се стремял. Не можеш да вземеш нищо в шепи, ако си е отишло между пръстите ти без да си усетил.

А сред всичките усещания, с които природата ни е дарила, точно усетът за срещата с неизбежното липсва.

Животът не е филмова лента. Не можеш да превъртиш моментите назад и да съзреш опасностите от нищото напред.

Обикновеното е сън. Не задава въпроси. Защото отговорите будят. Сънят е сладък… но без горчивото по небцето не можеш да направиш разликата.

От смъртта най-много учим за живота. Свирепата загуба напомня неоцененото имане.

Един ден се будиш. Прежаднял за истина и сепнат от сънища. Трескаво започваш да дишаш, да питаш. Всеки дъх е въпрос. И всеки въпрос е вдишване.

Ако не задавам въпроси, губя истината в отговорите. Будна съм.

Усещала ли съм острите зъби на всичкия неживян живот, забити в артериите на дъха ми в краткотрайното „сега“ ?

Колко пъти съм заставала смело срещу себе си? И колко пъти изкачвах низините и върховете си? И по-важното – свалих си със себе си долу спомена за усещането горе?

Защото само отрезвяващият студ на „горе“ охлажда всички злободневни страсти „долу“.

Пробуждам се. И си спомням как се лети. И как изобщо се живее. Ярко.

Идеалите са високо, защото долу не могат да оцелеят. Героите са високо, защото не принадлежат на сигурното „долу“.

Животът Е ГОРЕ… защото долу е просто съществуване. Без стремежи. Без цели. Без мечти. Съществуването е равнинно, безрисково, несъзнавано.

Същестуването… не е живот. Защото животът е страст. Към върховете. Към битките. Към победите. Над страховете и над себе си.

Над пропастите.