.

Анрѝ Мишо̀ е белгийски и френски поет, белетрист и художник, една от най-ярките, колоритни и знакови фигури на френската поезия на 20 век.

Формално може да бъде причислен към движението на сюрреалистите, но в стилово отношение поезията му се движи по свое собствено русло, което трудно се поддава на точни жанрови определения.

Като юноша Мишо̀ желае да стане свещеник, но разубеден от баща си следва медицина в Брюксел. Напуска следването си и пътува из Северна и Южна Америка като моряк от френската търговска флота.

Характерни за поезията на Мишо̀ са резкият, понякога граничещ с циничното изказ, съчетан обаче с голяма душевна ранимост, която е в основата на най-талантливите му произведения.

Търсене на опора в същестуването, вик за запазването на цивилизацията: ето същността на неговата поезия. Също и на неговата живопис.

Защото Анрѝ Мишо̀ е известен и като художник с изненадващи визуални откровения.

КЪМ ЯСНОТА

Този, който не приема този свят, не изгражда в него къща. Ако е студено, няма да му е студено. И му е горещо без горещина.

Ако той сече брези, като че ли нищо не сече; но брезите са върху пръстта и той получава уговорени пари или получава само удари. Получава удри като подарък без значение и заминава без да се учудва.

Той пие от водата без да бъде жаден, забива се в скалата без да чувства болка.

Със счупен крак, под камион, запазва своя обичаен вид и мисли за покоя, за покоя, за покоя, толкоз труден за постигане и толкоз труден да се задържи, покоят.

Без никога да е излизал, светът му е тъй близък. Той знае много за морето.

Морето постоянно е под него, едно море без никаква вода, но не и без вълни, но не и без повърхност.

Той познава също и реките. Те го прекосяват непрестанно без вода, но не без бавен ход, но не без бързеи внезапни.

Ураганите без въздух побесняват в него. Неподвижната Земя е като него.

Пътища, коли, стада безкрайни преминават все през него и едно дърво расте без цеулоза, но сигурно узрява в него плод горчив, горчив тъй често, рядко сладък.

Така, встрани и постоянно сам на срещите, без никога да задържи една ръка в ръцете си, той мисли, с въдица в сърцето, за покоя, за проклетия тръпчив покой, за собствения си покой и за покоя, който казват, че е горе някъде над този тукашен покой.

ПАЛАЧЪТ

Като се има предвид слабостта на ръцете ми, никога не би трябвало да се кандидатирам за палач. Или не бих могъл да отрежа главата правилно, или изобщо да я отрежа.

В ръцете ми острието би било спряно не само от имперското препятствие на костта, но дори и от мускулите в района на вратовете на тези хора, тренирани на усилие, на съпротива.

Един ден обаче осъденият, който се представи за екзекуция, имаше врат толкова бял, толкова нежен, че кандидатурата ми за палач бе спомнена. Доведоха осъдения пред вратата ми и ми предложиха да го убия.

Понеже вратът му бе дълъг и деликатен, би могла да се отреже като филия хляб. Hе пропуснах да забележа това моментално, изкушението бе голямо. И все пак, с прочувствени благодарности, аз отказах учтиво.

Почти веднага съжалих за отказа си, но беше късно – обикновеният палач вече режеше главата. Той я отряза по най-банален начин, като всяка друга глава, следвайки обичайната си практика за обезглавяване, без дори да забележи разликата.

Тогава аз не само съжалих, но се ядосах и упрекнах себе си за бързината, нервността и необмислеността на отказа си.