.
Трудни мисли (по Марко Семов) за демокрация, от която не боли
„…ще познаем, че сме станали модерна европейска държава,
когато от демокрацията няма да боли“
Търсенето е част от човешкия ни живот. То е същността и необходимостта да правим постоянно своите избори. А дали те са справедливи, честни или случайни се определя от това какъв ще бъде крайният резултат от тях.
Винаги си мисля, че справедливостта и честността, а не фриволните трепети и желания, трябва да ни водят и направляват когато правим своите избори.
Неизбежността на случващите се неща понякога ни кара да мислим ирационално и да търсим нещо необичайно, та дори и да е странно, в нашите настоящи избори.
За съжаление (или пък за радост) те винаги предстоят и се случват – с или без нашето участие. И са важни –за нас самите и за всички около нас.
Затова дори и да избягваме при тяхното вземане думи като общество, потребност и развитие, то именно отношението на нашите избори към обществото, потребността и развитието изпълват със смисъл тяхната същност и нашето съществуване.
И не философските ни съждения, нито социологическите проучвания и обещания за „светлото ни предстоящо“ трябва да определят това, което ще се случи, а по-скоро функционалното значение и рационалното бъдеще.
„Демокрация не може да има там, където хората са гладни и бедни. Гладният човек не може да бъде демократичен – коремът не се прави на аристократ. Богатият пък не би станал богат, ако беше толкова демократичен…“.
Това послание ни завеща народопсихологът сърцевед Марко Семов. И колкото и превратности на времето да се случват, и колкото дни и години да преминават, пак си оставаме хора, които искаме да бъдем демократи. А дали можем да си го позволим?…
„Комплексите на един човек или една нация, все едно какви са те, са кратки, лъжовни спирки по пътя на голямата голгота към националното самосъзнание. Това са раните, които всеки народ трябва да лекува и на които всяка интелигенция е длъжна да търси изцерение.“ – споделя с нас, днешните и бъдещите поколения, мъдрецът Марко Семов.
И не защото сме от един и същ край, и не защото пазя спомени за човека Марко Семов, а защото за да правим своите избори са ни нужни изцеление и много мъдрост, която именно думите на хора като него я носят.
Твърде късата ни памет ни кара да се чувстваме по-често безпомощни и незрели, отколкото силни и смели. И в такива случаи въпросът винаги е – какво да направим? А отговорите, като правило и норма, са повече от един.
Безразборни и дори безобразни мисли стъписаха горещото ежедневие на отминалото лято. Объркани или побъркани политици или тези, които доста своенравно и дори понякога безотговорно си играят на тази опасна игра, ни обясняват своята правота, а ние трябва да приемаме всичко това с ясното съзнание, че сме в ролята на обективен рефер.
И ако объркването през летните месеци на предходни години можем да си обясним със значителното прегряване на плажа или лежерното поведение по време на почивката, то сега е някак твърде нетипично. Попрегряхме от различни и много избори, без да направим добри и подробни изводи от тях.
Алберт Айнщайн, със своята гениалност и прозорливост, е казал, че „реалността е само илюзия, макар и много постоянна“.
Необходимостта от тази реална илюзия трябва да се проясни и чрез нея да се намери относително вярното и справедливо решение. Правилните решения винаги са трудни, лесните обективно не са правилни, но пък се вземат от лесни хора.
И ако основният проблем е взимането на правилни решени за живота ни и нас самите, то е време да намерим трудните хора, които да вземат тези решения.
Е, със сигурност сме попаднали в трудна ситуация и решенията, които ни предстоят, няма да са нито съвсем лесни, нито прозаични, нито пък лежерни.
Лао Дзъ казва, че „когато престана да бъда това, което съм, започвам да съм това, което мога да бъда“. Е, сега сме в ситуацията на определена възможност да бъдем това, което можем за бъдем.
Дали това ни харесва или не съвсем, е почти без значение. Вървим към онази илюзорна реалност с бързи крачки и непредсказуемо усещане на невъзможността да оценим тази реалност. И въобще няма философски оттенък в тези объркани мисли, защото то всичко се случва пред очите ни и в самия наш живот.
А безогледното ни лутане няма да свърши и този път, защото така сме устроени да не търсим силата да вземем правилното и точно (може и да е трудно) решение и да го превърнем в дело.
Ходейки из малките улички на планинското градче, където се е родил нашият велик съвременник Марко Семов, пробуждащо кънти една негова мисъл:
„Едното око на Изток се оглежда, другото – на Запад. И от тази политическа разногледост първо историята ни пати. Защото, който няма гръб, най-ниско се навежда. Затова и когато силните ни подадат ръка, ние подаваме дупе.“
Ах, този Марко Семов! Как само е подредил и наредил своите мисли във времето и пространството, така че да бъдат полезни за днес, но и за бъдещи времена.
Затова, ако понякога ви се иска да викате и крещите от ярост и злоба, то това едва ли ще помогне на тежката ни ситуация, на незрелите и несмислени очаквания. Лутащият ни се мироглед търси своята изгода и ни стоварва беда след беда. Потъваме в търсене на тази изгода, уж за обществото ни – сиреч за хората, които го съставляваме, а си я прибираме така угодно за себе си. И пак отговорът, толкова прост и ясен, го намираме в „Комплексите и парадоксите в българския характер“.
Дали не станахме прекалено разногледи и не оголихме нашите политически задници в този театър. Театър, в който участниците са все едни и същи – с поизхабени, по-тежки и трудни мисли и без особени възможности.
Сякаш нормално и закономерно постановките на този наш театър все не се получават, затова и все с нови и нови очаквания и желания започваме отначало.
И макар и средата и очакванията да се менят, все в една и съща посока водят – да живеем по-добре и по-щастливо. Но защо ли все не ни се получава…
Дали актьорите или режисьорът в тази наша постановка се объркаха – не е съвсем ясно. Но е видно, че все една и съща я поставяме. А ние, уж участващи в спектакъла зрители – ту аплодираме, ту освиркваме, но все доволни си оставаме.
Няма да се приписваме прекалената умност и начетеност, за да можем да установим очевидното: „Сподиряни от завист, ние трудно набираме сила и намираме мъжеството да отделим дребното от едрото, да ударим по масата и да кажем – стига сме се плели в паяжината на собствената си завист, ако ние не се уважаваме, как искаме другите да ни уважават…“ – пак думи на Марко Семов.
Трезвост и много смирение ни трябват днес, за да можем да очакваме едно прилично ново представление на нашия театър. Затова нека се доверим на прозорливостта на голямата руска актриса Фаина Раневская, която казва:
„Освободете идиотите от живота си. Циркът трябва да гастролира!“
То очакваната реалност е много действителна и в самата теория на Айнщайн, която неминуемо ще изпитаме за пореден, но не за последен път в нашия живот. Много ми се иска да направим определено и поредно усилия към това, което ни съветва известният американски професор и лекар Оливър Уендъл Холмс:
„Ум, който се е развил от нов опит, никога не може да се върне към старите си измерения.“
Дали не е време да спрем да се връщаме към старите измерения, а да намерим такива по-подходящи и по-приемливи за нас българите!
„Очите ни гледат повече навън, отколкото към нас самите. Защото сме хора, които лесно се самоизяждат. „Не ходете в тази страна – писа неотдавна един западен политик – Там и комарите се хапят…“ С други думи, преди повече от век, същото ни каза и Иречек.
Колко безбрежно опиянени сме от собствената си невъздържаност, за да можем ясно да оценим и преценим, че сме пропаднали в дупката на нашето безвремие. Трябва много спешно и бързо да търсим добър изход, който да бъде така приемлив за всички, че не само да не наранява човешката ни същност, но и да запази опазената във времето българската идентичност.
И отново избори и избори, които ни поставят пред несъвършенството да бъдем съдници на хора и събития. Уви, съдбата, която наричаме „демокрация“, е отредила това. Дали можем или по-скоро – доколко сме готови да го направим – е въпрос на време, оценки, събития и действия, които продължават да ни връхлитат.
„Ако трябва да се рисува български политик, като изключим Стефан Стамболов и още един-двама най-много след него, той трябва да е с наслюнчен пръст, вдигнат високо – да усети вятъра на времето.“
Таз българска политическа реалност е предизвикателно невъздържана. Дава ни право на опиянение до следващото мъчително изтрезняване. Така ми се иска бързо да проумеем, че криворазбраната ни цивилизованост е убийствено погрешна.
Дали пък не трябва да чуем прикрилите своите мисли и чувства мъдри българи, а не кресливите и диви селяни. И трябва веднага да кажем, че селяните са умни хора и проблемът не е в това ни потекло, а в придобитото незнайно от какво и съвсем необяснимо ненормално неморално поведение.
„Тревата на демокрацията иска косене, поливане, пак косене, пак поливане, както го беше казал англичанинът. Но иска и петстотин години грижи… Ако още се помотаем, корените на българската трева, колкото и жилава да е тя, каквото и вървище на историята да е минало отгоре ѝ, ще изгният.“
Може би сега трябва да окосим нашата ливада и да се опитаме поне да отгледаме нещо смислено и добро, а иначе ще жънем плевели и саморасли треви. И то не само сега, а и дълги години след това.
Зависимости, неприкосновеност, величие, нарцисизъм и много други болежки са ни присъщи. Но лек е възможен и може би желан.
Предстоят ни времена на трудни, но важни решения. Целият ни живот е поредица от такива решения. В зависимост от времето и мястото, в зависимост от камбанарията, от която гледаме на света, и решенията са различно важни и тежки. Всеки има право да мисли по-този начин.
Но когато тези наши лични решения определят и носят последици, начертават пътища, а не пътеки, когато създават или рушат пространства, мечти или съкровени въжделения, то те са по-особени, а ние трябва да сме много по-отговорни към тях.
Защото често последиците от тези свои решения ги усещаме твърде дълго и болезнено. Но мярката или смисълът от определяне на мярката е онова нещо, което трябва да предопредели и насочи този процес във вярна и справедлива посока.
Ние, хората, живеем на тази земя определено време и на определено място. И трябва, дори и много-много да не ни се иска, справедливо и честно да споделяме мисли и чувства с околните нам.
Макар че в общото споделяне тази справедливост винаги ни е липсвала и ни е водила до тежки и не съвсем очаквано справедливи кризи.
Ето време твърде подходящо да намерим онова, едрото, което може и да не ни харесва, но пък ще ни освободи от дребнотемието на нашата безгрижност, на нашата празнота, изпълнена с вътрешна завист. Твърде мъчителен процес, който рано или късно ни предстои – независимо дали след тези или при следващи избори.
Защото във времена така разделни и дори кървящи от напрежения, ние сме тези, които поставяхме, определяхме или аплодирахме на върха на пирамидата хора, които са посредствени, неграмотни и дори лоши.
Те завладяха пространства, времена и нрави с тази си посредственост и няма лесно да се отделят от нея, защото безсмисленото им очакване за тяхната вечност е толкова нетрайно и непостижимо, че осъзнаването на същото ще доведе до техния пълен крах и падение от тяхната нарцистична трибуна.
„Кой и кога ни излъга, че всички сме равни пред Бога, пред царя и пред съдбата си? Кой ни прокле с тази лъжа! Кой ни обеси на нея, та ето толкова години откак сме държава, тя все ни дърпа и препъва като се затичаме. Ние сме закърмени с илюзията, че сме равни и който излезе по-нагоре, гледаме да го дръпнем и изравним със себе си.“
Думи на същия този Марко Семов, когото често трябва да препрочитаме и спомняме. Роден в малкото селце Видима, сгушено някъде в Стара планина (днес град Априлци), намира сили и достатъчно кураж, дори в онези доста странни времена на съществуване, да се провикне:
„Ние по-рядко гледаме към върховете си, по-често в ниското. А то ни дърпа още по към ниското. Ние не умеем да се учим от първенците си – затова най-често размахваме националните си недостатъци по-високо от националните си добродетели.“
Сега е време нашите измислени първенци да слязат от вождиските си пиедестали и да понесат товара на отминалото време. А за отговорността то, времето, ще се погрижи. Близката и далечна история ни дава не само примери, но често ни напомня за тяхната забрава, незначителност и дори непотребност.
„В България всичко да си – паднал от власт да не си. Затова, задържането на властта става с всички средства – и позволени, и непозволени. Затова, противно на всякакъв човешки опит, много често от демокрацията у нас вместо да струи надежда – иде болка. И може би ще познаем, че сме станали модерна европейска държава, когато от демокрацията няма да боли.“
А то демокрацията е трудно нещо – начин на добър живот, който да удовлетвори потребността на всички в тази общност. Затова и винаги ще има недоволни и недостатъчно сити от задоволяване на нечии определени потребности – да се намери такъв регулиращ механизъм, който да отрази по най-подходящ начин тези очаквания.
Послания, изречени ясно и точно:
„Защото тези, които преживяваха дуелите, не биха преживяли робството. Тези, които преживяха робството, нямаха нужда от дуели…“
Днес все по-често наблюдаваме властта, която устремно препуска по жълтите павета, че и ни се смее, задето я караме да се мае и чуди при кога и как да се поспре за малко… Тя, властта, е възпята и от поета, и от народа и винаги си намира майстора. Дали този майстор е добър или е калфа, че дори и чирак – времето ще ни покаже. И пак то, времето, ще отреди да бъдем съдници на уменията му.
Сега все още е в онази начална фаза, която кратко и точно Константин Мелихан ни описва:
„За да управлявате масата, трябва да ѝ внушите, че бъдещето ѝ е светло, а миналото – тъмно“.
Тези внушения и мисли върлуват по безподобен начин в нашето съзнание през последните преустройващи ни години на пересторйка или на пълна промяна. Все същите, но поднесени и гарнирани с различни подправки, и за да се чувстваме уверени в тяхната автентичност ние често подменяме или заменяме главния готвач.
Странни хора сме ние българите – обичаме все една и съща манджа да ни поднасят, пък и традиционно с лютата чушка. И колкото в странни и дълбоки заблуждения да попадаме в тази наша действителност, то неминуемо „от всички сили, подчинени на държавната власт, силата на парите е може би най-надеждна, поради което държавите са принудени (разбира се, не по морални подбуди) да съдействат на благородното в света“ – пише Кант.
Съвети дават много, умни мисли се леят от всякъде и ни напътстват как и защо да свършим тази работа по-най-добрия начин. Уж е просто и лесно да управляваш, ама то винаги се оказва по-сложно, отколкото сме си мислили.
Не е за всеки тая работа, казват по-възрастните и по-мъдри от нас, но защо ли почти никога не чуваме тези думи, които са изречени от позиция на жизнен път и опит.
Монтескьо казва:
„Принципът на демокрацията се руши не само тогава, когато се губи духа на равенство, но също и тогава, когато духът на равенство се довежда до крайност и всеки иска да бъде равен на онези, които той е избрал за свои властници“.
И когато в този световъртеж на небивали очаквания, на това, че ще се случи и получи някак си, то си мисля, че лудостта е обзела народи ни и не му дава покой.
Публий казва, че е „луд е този, който не умеейки да контролира себе си, иска да управлява другите“. И за да го докажем – ето ни отново на мегдана да търсим причините, а те отдавна са известни и доказани във времето.
Как да чуем мъдростта на времето и как да се опитаме да ползваме поне малко от тази мъдрост е въпрос на интелект, манталитет и най-вече на сила.
Сега по-хитрите са се снишили по стар и изпитан български принцип, други летаргично са оставили нещата да се случат и едва малка част от останалите се опитват да кажат и покажат това, което мислят или да предупредят за това, което трябва да се стори, а не после пак „попарата“ да е гореща и не по вкуса ни.
Джоан Роулинг, авторът на „Хари Потър“, описва в своята книга днешната българска ситуация по един добър начин „Голяма „клечка“ – това е човек у когото образованието надвишава интелекта. И да не забравяме, че „успелият революционер става държавник, неуспелият – престъпник.“ (Ерих Фром).Сега сме във времето на краткото очакване кой ще бъде революционер и кой – престъпник. Ако не го разпознаем ще опитаме пак и пак – така уж казва и предопределя демокрацията.
Но тя, демокрацията, е някакво състояние не само на правни норми и ред, но и на духа. А той, духът, ни липсва и отсъства най-често от нашата същност.
Все теми и въпроси от доста личен и дори интимен характер, които определят и поставят обществото ни пак и пак в ситуация на търсещо своето спасение, та дори и по така наречения демократичен начин.
Професор Марко Семов дава един добър отговор за бъдещото развитие, което така или иначе, вече ни се случва:
„Какво е глобализацията, тепърва има да видим. Тя е преди всичко икономически процес. А там, където има икономика, има интереси. Нито народите на Европа, нито пък САЩ, са се отказали от своите интереси, а покрай тях и от своята самоличност. Нещата всъщност не са така идилични, както ни ги представят някои от нашите политици. Глобализацията е процес, но тя има и своите противници. Американците имат социолози, които най-задълбочено изследват този процес. Ние сега, например, се изтрепваме да учим английски език. Уча го дори и аз. Но броят на говорещите английски през последните 30 години намалява – от 7,8 на 6,8 от населението на света. Смяташе се, че Интернет и компютрите ще ни накарат да говорим на един и същ език. Пълни глупости и невежество. Сега при Бил Гейтс работят 25 българчета – мозъци, сиво вещество – които в най-скоро време ще извадят ново поколение компютри, на които всеки народ ще може да общува с другите народи на своя национален език… Европа е достатъчно изплашена от грубите форми на глобализацията. Но един силов процес, какъвто е глобализацията, поражда и антиглобализационни сили. Народите не са се отказали в никакъв случай от своята идентичност и няма да го направят, защото това означава изравняване на техните култури, обезличаването им, а това би било началото на края за културата въобще. Това би бил наистина краят на цивилизациите. Е, ако стигнем до там, драмата няма да е само българска“.
Промените винаги настъпват – дали те са желани или нежелани, очаквани или неочаквани, те ни спохождат независимо от степента на нашата готовност да ги понесем.
Дали ще се случат и сега е въпрос на време, но и въпрос на правилна преценка и оценка. Лошата такава би причинила премеждия, които трябва да преодоляваме във времето и пространството.
„Само ако политиката престане да носи келепир, привилегии и леснодостъпни и осигурени от закона кражби. И стане място за добродетели, за достойнство и за патриотизъм. Но толкова време вече нищо ново не се случва при нея. Само се сменят идолите, ала една нова драскотина в политическото поведение на нашите властници не се появи. Загрижени са и милеят за народа си само пред микрофон. Но пък са много изобретателни да нанасят удари под пояса. Без да знаят, че от играта на демокрация, така характерна за политическия ни живот, по-страшна е само диктатурата. Но дори една просветена диктатура може да е по-полезна от непросветената и фалшива демокрация“.
Нека има по-малко фалшива демокрация и по-малко келепир от тази работа. И може и да се получи по-добър резултат!
В тази безкрайна тирада от споделанаумност дано намерим достатъчно сила, пък и достатъчно смелост, в това безкрайно вечно послание: „Аз те мисля, родино! И чувам…“, завещани ни от Павел Матев:
С този избор, тревожен и сложен,
аз те моля: над всички беди
върху гроба ми беден да сложиш
синева с полунощни звезди.
Какви прости думи, изречени в кратки и точни послания, а дават толкова мъдрост. Нека бъдем мъдри, нека бъдем сили, но и достатъчно смели в трудните и неизбежни избори на нашето време. Защото то е наше тогава и само тогава, когато участваме в него!
Заслужава си да правим определени усилия да осмисляме „народопсихологията“ на Марко Семов. И днес все повече имаме повод да си я припомняме. За да намерим трудните хора, които да вземат трудните решения за демокрация, от която няма да боли…
