.
Бенедикт Спиноза (1632–1677) е нидерландски философ от еврейско-португалски произход и един от най-радикалните мислители на XVII век.
Роден е в Амстердам в семейство на сефарадски евреи, избягали от религиозните преследвания на Иберийския полуостров. През 1656 г. е отлъчен от еврейската общност заради възгледи, смятани за опасни и еретични, макар точните причини за присъдата да остават предмет на исторически спорове.
В основата на философията му стои революционната идея, че Бог и Природата не са две отделни реалности, а една безкрайна субстанция — прочутото му Deus sive Natura, „Бог, или Природата“.
За Спиноза човекът не е изключение от природните закони: нашите желания, страсти и постъпки също имат причини, които могат да бъдат разбрани.
Затова свободата според него не означава да действаме без причина, а да разбираме причините, които ни определят, и чрез разума да намаляваме властта на сляпата страст над себе си.
В най-значимото си произведение, „Етика“, той изгражда философията си почти като математическо доказателство — чрез определения, аксиоми, теореми и доказателства.
Спиноза защитава също свободата на мисълта и словото, религиозната толерантност и идеята, че държавата не трябва да властва над човешката съвест.
Живее скромно, изкарва част от прехраната си чрез шлифоване на оптични лещи и отказва позиции, които биха могли да ограничат интелектуалната му независимост.
Днес Спиноза е смятан за един от предвестниците на Просвещението и за философ, поставил един от най-трудните въпроси на модерността: можем ли да бъдем истински свободни, ако не разбираме онова, което ни управлява?
Бог – това е доброволната причина за всички неща.
Всяко щастие или нещастие зависи единствено от качеството на обекта, към който сме привързани чрез любов.
Любовта не е нищо друго освен Радост със съпътстващата идея за външна причина.
Ако искаш бъдещето да е различно от миналото, не забравяй миналото.
Боязън е желанието да избегнем чрез по-малко зло едно по-голямо зло, от което се страхуваме.
Крайната гордост или крайното унижение е крайно непознаване на самият себе си.
Този, който презира себе си, доста се приближава до горделивия.
Малодушен е онзи, който знае какво решение да вземе, за да направи добро или да попречи на нещо зло, но не го прави.
На човек който се срамува е присъщо желанието да живее честно.
Най-доброто качество на парите е тяхното количество.
Колкото по-ясно разберете себе си и своите чувства, толкова повече обичате това което сте.
Не щастието е награда за честността, а самата честност.
Свободният човек не мисли за нищо тъй малко, както за смъртта, и неговата мъдрост е размишление не върху смъртта, а върху живота.
Срамът е неудоволствие, съпроводено от идеята за някое наше действие, което другите, както ни се струва, порицават. Обяснението… трябва да се обърне внимание на различието, съществуващо между срама и скромността. Срамът е неудоволствие, следващо постъпката от която ни е срам; скромността е страх или боязън от срама, пречещ на човека да допусне нещо срамно. Скромността обикновено се противопоставя на безсрамието, които по природа не са свързани, а само на думи.
Войната е осъществяване на естественото право, което силните ползват за господство над слабите.
Мирът не е отсъствие на война, а добродетел, произтичаща от твърдост на духа.
Блажени са слабите, които се мислят за добри само защото нямат нокти.
Когато човек е в плен на емоциите си, той не е господар на себе си.
Колкото и тънко да нарежете нещо, винаги ще има две страни.
Не може да има надежда без страх и страх без надежда.
В желанията се изразява същността на човек.
Страхът възниква вследствие безсилието на духа.
Всеки се стреми колкото е възможно повече да накара другите да обичат това, което той обича, и да мразят това, което той мрази. Това усилие да накараме всички да одобрят това, което обичаме или мразим, всъщност е амбиция и така виждаме, че всеки човек по природа желае другите хора да живеят според неговия начин на мислене.
Светът щеше да бъде по-щастлив, ако хората имаха същата способност да мълчат, каквато имат да говорят.