.

Ървин Ялом е професор по психиатрия в Станфордския университет, психотерапевт и писател.

Неговите нехудожествени книги се използват като учебници по психотерапия в различни университети, а през 2000 г. получава наградата на Американската психиатрична асоциация заради изключителния си принос в областта на религията и психиатрията.

Родителите му имигрират от Русия в САЩ през 1920-те години. Заселват се във Вашингтон, където отварят бакалски магазин и живеят над него.

Ървин посещава местното училище, после Университета „Джордж Вашингтон“ и се дипломира като медик в Бостънския университет.

Академичната му кариера протича в Станфордския университет, където е щатен професор след 1968 г. Заниманията му са посветени на екзистенциалната психология и груповата психотерапия.

Успоредно с научните си трудове от началото на 1990-те години издава и поредица романи, посветени на видни личности, чиито характери са от особен интерес. Романът „Когато Ницше плака“ е преработен и филмиран през 2007 г.

Истината е, че единствено универсалността на човешкото страдание може да обясни често срещаното наблюдение, че пациенстването е повсеместно. Андре Малро веднъж попитал енорийски свещеник, изслушвал изповеди в продължение на петдесет години, какво е научил за човечеството. Свещеникът отговорил: „Първото е, че всички хора са много по-нещастни, отколкото си мислим… след това е фундаменталният факт, че няма такова нещо като пораснал човек.“

Много хора осъзнават, че не вземат решения, които са в тяхна полза. Вътрешният им опит е едно изпълнено с объркване безсилие; те преживяват себе си като жертви, а не като господари на поведението си. Докато преобладава това субективно състояние, възможността за волево, конструктивно действие е малка.

Много хора не могат да вземат ключово важното решение да се променят заради силно, често несъзнавано убеждение, че ще ги сполети някакво бедствие, ако тръгнат да се променят. Природата на фантазираното бедствие варира при отделните хора: някой се страхува, че ще бъде погълнат, ако се обвърже с друг човек; друг се страхува от отхвърляне или унижение, ако бъде по-спонтанен или себеразкриващ, трети – от катастрофално отмъщение в резултат на себеутвърждаване или от изоставяне и изолация в резултат на автономно поведение.

За всяко „да“ трябва да има едно „не“. Да решиш за едно нещо, винаги означава да се откажеш от нещо друго. Както коментира един терапевт пред нерешителен пациент: „Решенията са много скъпи: те ти струват всичко останало.“ Изоставянето неизбежно придружава решението. Човек трябва да се откаже от някои възможности, често възможности, които никога повече няма да изникнат. 

Решенията са болезнени, защото обозначават ограничаването на възможностите, а колкото по-ограничени са възможностите ни, толкова повече се доближаваме до смъртта. Всъщност Хайдегер дефинира смъртта като „невъзможността за по-нататъшна възможност“.

Реалността на ограничението е заплаха за един от основните начини за справяне с екзистенциалната ни тревожност: заблудата за специалност – че макар да е възможно другите да са обект на ограничения, ние сме изключени от това, специални сме и сме отвъд природния закон.

Отговорността е нож с две остриета: ако човек поеме отговорността за собствената си житейска ситуация и вземе решение да се промени, изводът е, че само той и единствено той е отговорен за миналото прахосване на собствения си живот и че е можел да се промени много отдавна.

Някои хора стоят на кръстопътя и не поемат по нито един от пътищата, защото не могат да поемат и по двата, хранейки илюзията, че ако стоят там достатъчно дълго, двата пътя ще се обединят в един и следователно и двата ще са възможни. Голяма част от зрелостта и смелостта е способността да се отказваш по този начин, а голяма част от мъдростта е способността да откриваш начини, които ще ти помогнат да се отказваш колкото се може по-малко.

Из „Екзистенциална психотерапия“