.
Колко различен е изглеждал светът на средновековния човек! За него земята е била завинаги неподвижна в центъра на света, обикаляш от слънцето, което щедро отдавало своята топлина.
Хората са били деца на Бога под любящата грижа на Най-Висшето, което ги подготвя за вечно блаженство: и всички са знаели точно какво трябва да правят и как да се държат, за да се издигнат от един продажен свят към едно чисто и щастливо съществуване.
На нас подобен свят вече не ни изглежда реален дори и в сънищата ни.
Естествената наука отдавна разкъса този красив воал на парцали.
Това време лежи далеч назад като детството, когато бащата на всеки беше несъмнено най-красивият и най-силен човек на света.
Науката разруши дори убежището във вътрешния живот. Което някога беше един благотворен рай, стана място на ужас.
И все пак е нещо като утеха за нас, че сме стигнали до толкова зло в дълбините на нашия собствен дух. Поне можем да вярваме, че сме открили корена на злото в човечеството.
Въпреки че в началото сме шокирани и разочаровани, все пак усещаме, понеже това са прояви на нашия собствен дух, че ги държим повече или по-малко в собствените си ръце и следователно можем да ги поправим или поне да ги потиснем ефективно.
Искаме да вярваме, че ако успеем в това, ще сме изкоренили частичка от злото в света.
Искаме да мислим, че на основата на добро познаване на несъзнаваното и неговите начини никой не може да бъде излъган от държавник, който не разбира собствените си зли мотиви; даже вестниците ще го подиграват: „Моля, анализирайте се; вие страдате от потиснат бащин комплекс.'“
Нарочно избрах този гротесков пример, за да покажа до каква абсурдност сме доведени от илюзията, че понеже нещо е психично, то е под наш контрол.
Впрочем вярно е, че много от злото в света се дължи на факта, че човек по принцип е безнадеждно неосъзнат, и също така е вярно, че с повишаващо се прозрение ние можем да се борим с това зло и неговия извор в самите нас.
Както природата ни помага да се справяме с рани, нанесени отвън, така ни помага да лекуваме и тези, произлизащи отвътре.
Бързият и широк растеж на един „психологичен’ интерес през последните две десетилетия показва безпогрешно, че модерният човек до известна степен е пренасочил вниманието си от материалните неща към собствените субективни процеси.
Можем ли да наречем това само любопитство?
Този „психологичен“ интерес в настоящето показва, че човек очаква нещо от психичния живот, което не е получил от външния свят; нещо, което нашите религии трябва да съдържат, но вече не съдържат – поне за съвременния човек.
Различните форми на религия вече не изглежда, че идват отвътре – да бъдат израз на собствения психичен живот; за модерния човек те се класират с нещата от външния свят.
Той не е удостоен с просветление на дух не от този свят; но той опитва известен брой религии и убеждения като неделна премяна само за да ги остави настрана като износени дрехи.
Струва ми се, че успоредно с упадъка на религиозния живот неврозите се увеличават значително.
В едно нещо съм сигурен и то е, че навсякъде душевното състояние на европейския човек показва една алармираща липса на баланс.
Несъмнено ние живеем в период на най-голямо неспокойствие, нервно напрежение, обърканост и мирогледна дезориентация.
Между моите пациенти от много страни, все образовани хора, значителен брой идваха да ме виждат не защото страдат от невроза, а защото не могат да намерят смисъл в живота и се измъчват с въпроси, на които нито днешната философия, нито религията могат да отговорят.
Открих, че модерният човек изпитва непреодолимо отвращение към традиционни мнения и наследени истини.
Той е като един болшевик, за когото духовните стандарти и форми на миналото са загубили своята валидност и който иска да експериментира в духовния свят, както болшевикът експериментира в икономиката.
Когато съзнаваният живот е изгубил своя смисъл и обещание, то е, като че ли настъпва паника, и чуваме следното възклицание: „Нека да ядем и да пием, защото утре умираме!“
Точно това настроение, родено от живот без смисъл, е, което причинява разстройството в несъзнаваното и предизвиква отключването на мъчително потиснатите импулси.
