.

На човек му е необходимо да го обичат, разбират, признават, уважават; да бъде на някого нужен и близък, да има успех – в начинанията, учението, на работа, да може да се реализира, да развива способностите си, да се самоусъвършенства, да се самоуважава.

Човешкото общество, независимо от хилядолетията културно развитие, не се е научило да гарантира психологическото благополучие /да не говорим за щастието!/ на всеки свой член. А и тази задача е свръхсложна.

Нали щастието на човека зависи от психологическия климат на средата, в която расте, живее и работи.

Освен това – от натрупания емоционален багаж в детството. Климатът и багажът пък зависят от стила на общуване и преди всичко – на родителите с детето.

Да предположим, че на някого изобщо не му върви: следват несполука след несполука. Значи не се удовлетворява потребността му от успех, признание, а може би и от самоуважение. В резултат у него може да се появи трайно разочарование от своите сили или депресия, или обида и гняв срещу „виновниците“.

Това се отнася до всяко негативно преживяване: зад него винаги ще открием някаква нереализирана потребност.

Случва се при среща да се питаме взаимно: „Как си?“, „Как живееш?“, „Щастлив ли си?“, а в отговор чуваме: „Нали знаеш, на мен не ми върви“ или „Всичко е добре, всичко ми е наред!“.

Тези отговори отразяват особен род преживявания на човека – отношение към самия себе си, заключение за себе си.

Ясно е, че подобни отношения и заключения могат да се променят заедно с житейските обстоятелства.

В същото време в тях има някакъв „общ знаменател“, който прави всеки от нас по-скоро оптимист или песимист, много или малко вярващ в себе си, а значи много или малко устойчив спрямо ударите на съдбата.

Психолозите са посветили много изследвания на подобни собствени преживявания. Те ги наричат: възприемане на себе си, образ на себе си, оценка на себе си, а най-често – самооценка.

Като че ли най-сполучлива дума е измислила В. Сатир. Това сложно и трудно предавано чувство тя го е нарекла „чувство на самоценност“.

Учените са открили и доказали няколко важни факта. Първо, че самооценката силно влияе върху живота и дори върху съдбата на човека. Например деца с ниска самооценка, но способни, се учат по-зле, не се погаждат с връстниците и учителите си, по-слаб е успехът им по-късно в живота, като възрастни.

Друг важен факт е, че основата на самооценката се залага много рано, още в първите години от живота на детето, и зависи от това, как родителите се отнасят с него.

Ако го разбират и приемат, с търпимост се отнасят към „недостатъците“ и пропуските му, то ще израсне с положително отношение към себе си.

Ако обаче постоянно го „възпитават“, критикуват и му налагат какво да прави, самооценката му ще бъде ниска и вредоносна.

Общият закон в случая не е сложен:

В детството си научаваме за себе си единствено от думите и отношението към нас на близките ни.

В този смисъл малкото дете няма вътрешно зрение. Неговият себеобраз се изгражда отвън, а рано или късно то започва да се вижда така, както го виждат останалите.

Но в този процес детето не остава пасивно. Действа още един закон, валиден за всичко живо: активен стремеж към това, от което зависи оцеляването.

Положителното отношение към себе си е основата за психологическо оцеляване, детето постоянно го търси и дори се бори за него.

Детето очаква от нас потвърждение, че е добро, че го обичат, че може да се справя с неща, които са по силите му /и дори с малко по-сложни/. Ще запишем всичко това като негови базисни стремежи, а изобщо и на всеки човек. Да видим как тези стремежи се откриват във всекидневния живот на децата.

Ето родител, който ядосан подхвърля на сина си: „Ти си лошо момче!“, на което малчуганът, тропайки с крак, възразява: „Не, аз съм до-бъ-ъ-л!“.

Тригодишно момиченце, виждайки сърдитото лице на баба си, настоява: „Кажи, зайче!“ „Зайче“ на домашния език означава ласкавото: „Колко си ми добра“ и на момиченцето му е абсолютно необходимо да получи това потвърждение за обич в критичните моменти.

Каквото и да върши детето, нужно му е нашето признание за успехите му.

На всеки е познато как малките с поглед и с целия си вид /когато още не могат да говорят/, а по-късно и с думи постоянно молят: Виж какво направих!, Виж какво мога вече!

А от двегодишна възраст се появява знаменитото: „Аз сам!“ – настояване да се признае, че те това го могат.

И ето най-голямата скъпоценност, дадена ни от природата – усещането за жизнена енергия.

Заедно с базисните стремежи то образува първоначалното, още слабо оформено чувство за себе си. Някакво чувство на вътрешно благополучие или неблагополучие, което малкото дете реално преживява.

Достатъчно е да видим как посреща новия ден: с усмивка или плач.

С всяко обръщане към детето – с дума, интонация, жест, намръщени вежди и дори с мълчание, ние му съобщаваме не само за себе си, за своето състояние, но и винаги за него, а често – главно за него.

От повтарящите се знаци на приветствие, одобрение, обич и приемане у детето се създава усещането „при мен всичко е наред“, аз съм добър, а от сигнали на осъждане, неудоволствие, критика – усещането „при мен нещо не е както трябва“, аз съм лош.

Детето възприема наказанието най-често като съобщението: „Ти си лош!“, като критика за грешки: „Ти не можеш!“, като игнориране: „Няма какво да върша с теб“, и дори: „Не си обичан“.

Душевната касичка на детето работи непрекъснато и колкото е по-малко, толкова по-незаличимо е влиянието на пусканото в нея. За щастие, с малките деца родителите са по-ласкави и внимателни, въпреки че и с тях невинаги успяват да избегнат грешки.

Но с порастването на детето „възпитателната“ струна започва да звучи все по-силно и понякога преставаме да се грижим какво се натрупва в неговата „съкровищница“ за самооценка: светлите дарове на нашата топлина, приемане и одобрение или тежките камъни на подвикванията, критиката и наказанията.

Автор: Юлия Гипенрейтер

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:

Вижте още: Родителят може да бъде едновременно твърд и сърдечен – д-р БЕКИ КЕНЕДИ