.

Дете на морето, на вятъра, на слънчевата Бургаска утрин, където всяка вълна сякаш шепне нейното име. Тя не просто пишеше стихове – тя дишаше поезията. И може би затова животът ѝ беше толкова кратък – защото тя гореше прекалено ярко, за да остане дълго.

Още от малка носеше в погледа си светлина, която трудно се побира в човешки очи. Морето беше нейното огледало, а небето – нейната хартия. Пишеше така, сякаш всяка дума е капка солена сълза, паднала от вълна, и всяко изречение – въздишка на младостта.

Петя не се страхуваше да обича и обичаше всичко: хората, света, живота, който я блъскаше, но и ѝ даваше крила. Нейните стихове са като писма до вечността – искрени, понякога наивни, винаги живи.

„Аз съм щастлива, щом слънце ме буди,
щом някой с усмивка ми каже – здравей.“

Но в душата ѝ живееше и тъгата – онази крехка, деликатна меланхолия, която познават само хората, родени за изкуството. Светът често е суров към чувствителните същества, които виждат красота там, където другите минават без да забележат.

И когато едва на седемнадесет тя реши да си тръгне от този свят, морето сякаш онемя за миг. Но по брега, в песента на чайките, в соления дъх на утрото, още може да се чуе гласът ѝ – тих, но вечен.

Петя Дубарова не остаря. Тя остана вечно млада – не в годините, а в думите, които остави. И може би някъде там, между небето и морето, тя все още пише стихове – с мастило от лунна светлина и подпис от вятър.

И когато прочетеш неин стих, усещаш нещо като любов от първи поглед – онази чиста, нежна, неповторима любов, която не се забравя.

ПОСВЕЩЕНИЕ

В студените нощи, когато пиян

сънят се търкаля на моя таван,

когато луната тъмнее от грях,

когато увисва над мен моя страх,

обесен на острия ръб на нощта,

подавам ти своята бледа ръка –

на теб – непознатия – смугло красив,

потаен и питомен, жаден и див,

едва деветнайсет години живял,

а всичко опитал и всичко видял,

подвластен на никого, ничий, сам свой,

но тръгнал към мене и истински мой

и падал по пътя си, плакал, грешил,

но нежност момчешка за мен съхранил.

Ръката ми – властната – жадно поел,

единствено с мен ще си толкова смел!

Ела! Ще измием луната от грях!

Ще хвърлим трупа на умрелия страх,

ще пеем с тътнежния корабен глас

на морската нощ във добрия Бургас.

А после, когато тя тръгне назад

и слънцето бликне над нас благодат,

мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,

ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

Разгледайте Каталога за редки книги на БиблиоОбмен: